 |
| Езикът е опасно нещо. Създава и убива с еднаква сръчност. Калин Терзийски/Снимка: BulFoto |
Чуйте новината
Калин Терзийски: Подменихме „инвалид“ с „хора с увреждания“, а отношението? Писателят с тънка чувствителност и изострени сетива към човечността и действителността около нея, анализира последиците. В коментарът „Изкуство на количка…“ той възкликва: „Ето я думата! Човекосянка. Току що я съчиних. Тя може да замени думата инвалид или още по-досадното „човек с увреждания“. Че кой, Бога ми, няма увреждания? И какво значи „увреждания“? И човекът вече машина ли е, та да бъде повреден, увреден и т.н.?“
Публикуваме поста без редакторска намеса:
Да се пише за хората с увреждания е трудно.
Все едно носиш мокър и хлъзгав сребърен поднос с деветдесет и девет кристални чаши, вървейки по гладък лед. Чашите, естествено, са чувствата на тези хора, а и чувствата на хората въобще. Хлъзгавият поднос са нашите предразсъдъци, табута, ирационални убеждения, суеверия, неосъзнато „чувство за благоприличие“.
Преди тези хора се наричаха инвалиди.
Ето малко лингвистични бележки: ин – е представка за липса, отрицание, невъзможност – общо взето – „не“. Примерно терминът от 19 век въведен от Причард и Пинел „moral insanity“ означава „морална нездравост“ или по-точно – „морална лудост“. Този термин ще се появи в текста и по-късно. Няма да го споменавам, той ще присъства скрито в текста.
„Валидус“ означава „годен“ – в Римската империя думата инвалид се е използвала за войници, негодни вече за военна служба.
Страх ме е да изкажа какво веднага ми идва на ум при това етимологично обяснение на думата; и все пак – смелостта на писателя е именно в това – да казва появяващите се в главата му плашещи мисли. Ето – хрумва ми, че на български буквалният превод би бил „не-годник“. Не годен – значи – негодник.
Езикът е опасно нещо. Създава и убива с еднаква сръчност.
Думата инвалид беше премахната от българското законодателство и отпада лека полека и от разговорния език. Защото кой би нарекъл свой близък или пък неблизък човек, но да речем – прекарал инсулт – негоден. Вале, между другото означава и стойност – тоест – да наречеш някого инвалид е все едно да го наречеш „човек без стойност“.
Тук обаче отново (както много пъти съм напомнял) ще напомня за „Бягащата пътека на евфемизмите“, един феномен в езика, описан от лингвиста Пинкър. Евфемизмът е дума, която заменя друга дума, която е по-груба или неприлична, обидна или вулгарна. Луд беше заменена с Психично болен, после – с налудничавото Потребител на психично здраве. И всяка нова дума, всеки нов термин много бързо отново се натоварва с негативно или подигравателно отношение.
Това, мисля си, е защото „означаемото“, криещо се под тия думи (самите думи са т.нар. „означаващи“), тоест – обектът, който означават, си остава все един и същ. И ние както и да си го наричаме, той си остава това, което си е. Докато не променим някои неща – на първо място – отношението си към него. Не името, а отношението си към самия обект.
Интересен въпрос е дали чрез преименуването (без да се променя самия обект) се променя и отношението към него?
Едно време, в детството си (както се шегувам аз) бях психиатър – през деветдесетте – и точно тогава се променяха имената, думите, с които именувахме нашите пациенти. А пациентите си оставаха все същите – мършави или страшно подпухнали, треперещи от лекарствено предизвикания паркинсонов синдром, беззъби, окаяни, просещи цигари, облечени с дрехи от помощи от Европа, (но първо помощите минаваха през ръцете на сестрите и санитарите и което що годе ставаше за носене – се „усвояваше“ от този ми ти свещен Персонал!). Но имената ставаха все по-високопарни. Пациентът ставаше клиент. Пациент, апропо, идва от латинското „pax“ – мир. Пациентът, тоест, е мирен, кротък, кротуващ си и търпелив човек, човекосянка.
Ето я думата! Човекосянка. Току що я съчиних. Тя може да замени думата инвалид или още по-досадното „човек с увреждания“. Че кой, Бога ми, няма увреждания? И какво значи „увреждания“? И човекът вече машина ли е, та да бъде повреден, увреден и т.н.? За обществото хората с увреждания, бившите инвалиди, са именно хора-сенки. Засенчват жизнерадостното (и често пълно с гневен консумеризъм) екскурзионно пътуване до Гърция. Засенчват света на вечно позитивните и фалшиво усмихнатите.
Инвалидите, по новому – хората с увреждания – са най-често самотни и беззащитни в един свят, който не ги убива, а прави така, че да остават живи. Но само живи – и нищо друго. Светът, системата, обществото правят това не заради друго, а заради фалшивото си, лицемерно милосърдие.
Но поддържайки ги живи – ги обрича на изолация, тъга и страдания. Да не бъда чак толкова краен – няма да кажа, че прилича на изтезанието, при което изтезавания го поливат със студена вода или му дават гъба с оцет да си накваси устата, за да може да продължат да го изтезават и той да е в съзнание. Не е чак това. Но малко прилича, нали така?
Системата не убива хората с увреждания, а с хладна бездушност ги обрича на живот.
И така.
Преди два-три дни открихме изложба на Елена Вълканова. В културен дом Средец. В галерията Лампион. Там този свят човек – Ники Табаков – прави прочутите си лампи. Тя е негова работилница и изложбена зала, за мен е място за литературни срещи и четения. А във вторите вторници на всеки месец там има и малки, изящни концерти на камерна експериментална музика.
И моята приятелка Елена Вълканова направи изложба там.
Елена живее в Пловдив, в общинско жилище за хора с увреждания и се страхува от всичко.
И аз – когато се замисля за света – започвам да се страхувам от всичко. Когато се замисля за нея – направо изтръпвам. Как живее това красиво, приковано на количката от раждането си момиче? Как се живее така? В един свят, в който си захвърлен, без да те питат искаш или не, и в който милост може да чакаш само от Господ. От хората – съжаление, суеверно милосърдие и някое подаяние.
Тя има живи родители, но те идват да я видят веднъж в годината. Нещо такова. Когато си пишем във фейсбук никога не говорим за това.
Говорим за рисуване. Аз най-често и пиша следното: Не се оплаквай, не се отпускай, не се отдавай на глупави страхове! Да не ти пука! Просто майната му на всичко – сядай и рисувай! Рисувай! Рисувай!
И тя рисува и рисува все по-добре! Пак я е страх от всичко – но рисувайки страхът намалява, поне така си мисля. Вярвам, че е така. При мен е така. Творим ли – ние гоним мрака. В мрака се спотайва страхът. А творенето е творене на светлина. Независимо дали твориш като Рафаело или като дете, дали правиш парцалени куклички или еднодекарни фрески.
И Елена направи изложба. Отидете и я вижте. На „Кракра“ 2А. Купете си нейна картина…
Ето сега: защо написах целия тоя текст. Първо – за да поразсъждавам. За разни неща – от езика и от живота – за „стойността на човека“ и за човеците, които сме наричали „без стойност“ или „негодни“. Но по-важното е, за да задържа вниманието на по-склонните към мислене и с по-будна съвест – за да прочетат и последните редове.
Ето ги и тях:
Елена Вълканова е и шампион по спортна стрелба. Как се стреля с тежко оръжие от инвалидна количка – не знам! С тези фини, художнически ръце…С това ангелско лице. Лице на ангел, осъден на доживотен затвор.
Казвам си – стига с тоя поетичен патос – просто момичето не може да ходи, движи се с количка, но се бори като дявол, като ангелски дявол със Света и с мрака на хората наоколо. И рисува, стреля, после пак рисува и пак стреля. Има куп награди за стрелбата. За рисуването няма – нашето общество дава награди за рисуване само на „системни хора“. Тя е извън системата. Но…
…Сега има възможност да участва – класирана е – в първото за нея международно състезание – в Белград. И и трябват пари, за да пътува, за чиновниците, за таксите, за да напълни лакомата уста на Системата.
Затова беше и тази изложба. За да се съберат средства. Известният певец Моро Миро създаде кампанията, ние само се включихме, кой с каквото може. За да отиде Ели там, в Белград и да простреля мишената – като един малък, беззащитен Вилхелм Тел на инвалидна количка.
Та така, мили хора, това е положението. Ако направите скептична физиономия и си кажете „Стига бе, пак ли от нас, пак ли ние, обикновените хора да помагаме…а държавата за какво е?!“ – ваша си работа.
Аз от Системата, която включва всичко, което не е жив човек – Държава, Общество, Институции – не очаквам нищо – най-малкото човечност. Те не са хора, за да има човечност в тях. Те са машини. Захапват ти ръкава и след малко те изплюват смлян.
Но ако не си кажете това „Стига бе…“, просто потърсете в интернет, потърсете във фейсбук: Елена Вълканова; или кампанията за нейното отиване в Белград…
Между другото, на откриването на изложбата някой извади и показа нейни простреляни мишени от тренировки и състезания. На една от мишените тя бе нарисувала с десет изстрела сърце.
Позицията в този коментар отразява личното мнение на автора и може да се различава от тази на Сайта.
